§ История на въпроса
Първите опити за обясняване на произхода на езика датират от древността. Някои от тях имат ненаучен или фантастичен характер, а други се доближават до материалистическото разбиране на този проблем.
У Херодот намираме интересна легенда за един опит, проведен от египетския фараон Псаметих ІІ. С този експеримент се целяло да се установи от какво е бил породен езикът е кой е бил най-древният език. Фараонът наредил да бъдат отгледани две новородени деца откъснато от света, без да се отрони нито дума в тяхно присъствие. Първата дума, която тези деца уж изговорили след две години, била бекос, което на фригийски означавало хляб. Изводът бил, че гладът е извикал на живот езика и че именно фригийският е бил праезикът на човечеството. Днес е напълно ясно, че подобен опит не би могъл да даде положителни резултати, тъй като речта не се предава по наследство и не може да възникне спонтанно извън човешкия колектив, в условията на пълна изолация.
В древна Гърция въпросът за произхода на езика се оказва изместен по посока на проблема за характера на връзката между нещата и техните [гръцки] названия.Във възникналата дискусия се включват представители на различни философски школи. Според едни, които бихме нарекли “натуралисти” (напр. Антистен, Хераклит, стоиците и др.), тази връзка е естествена, природна, а според други – “конвенционалистите” (напр. Аристотел, Демокрит, скептиците и др.), тя е по установеност, по договореност*.
Диодор Сицилийски (І в. пр. н.е.) излага в своята Всемирна история някои твърде интересни разсъждения относно възникването на най-древната човешка реч. Според него хората първоначално живеели в диво състояние, близко до животинското, като се хранели с трева и плодове. “При нападения на зверове нуждата ги научила да си помагат един на друг и като се събирали заедно под въздействието на страха, те започнали постепенно да се опознават. Гласът им бил още безсмислен и нечленоразделен, но постепенно те преминали към членоразделни думи и като установили помежду си символи за всяко нещо, създали разбираемо за тях самите обяснение на всичко. А тъй като такива обединения съществували навсякъде по света, езикът се оказал не при всички еднакво звучащ, доколкото всяко обединение съставяло по случаен начин своите думи: оттук и разнообразието в характера на езиците, а първоначално възникналите обединения поставили началото на (всички) племена.”
Римският поет и философ Тит Лукреций Кар (І в. пр. н.е.) предлага материалистическо обяснение (в духа на епикурейската философия) за произхода на езика в прочутата си поема За природата на нещата. За него езикът не е индивидуално дело, а е възникнал в общество поради естествената потребност на хората да говорят. “Колкото до звуковете, които езикът произвежда, природата ги е извикала, а необходимостта е подсказала названията на предметите.” (utilitas expressit nomina rerum).
Проблемът за глотогенезата занимава и великия представител на Просвещението Жан-Жак Русо (1712-1778). В своето Есе за произхода на езиците той излага следните основни мисли: Речта, която служи за съобщаване на нашите чувства и мисли, различава човека от животните. Езиците на животните се унаследяват и не еволюират. Началният човешки език не е служил за изразяване на първични потребности (глад, жажда и пр.), а на страсти (любов, омраза, гняв). Човешкият род се е появил първо в топлите области, а след това се е прехвърлил и в студените. Основната причина за различията между езиците се крие в климата и в начина на тяхното формиране. Древните хора са живеели пръснати, разединени, без друга форма на обществена организация, освен семейството. Едва при обединяването на хората, вече като втори етап се явява и езикът, създаден по условен път, чрез “обществен договор”.
Привържениците на звукоподражателната (ономатопоетичната) теория твърдят, че най-древният език се е появил вследствие подражаването от първобитния човек на звуците в обкръжаващата го природа (звуковите сигнали на животните, свиренето на вятъра, бученето на бурята, шумът на листата на дърветата или на течащата вода и пр. ). Действително във всички езици се срещат звукоподражателни думи, напр. кудкудяка, бръмбар; бухал, срв. лат. bubo, арм. bu; кукувица, лат. cuculus, рус. кукушка, фр. coucou, нем. Kuckuck, англ. cuckoo; фр. glouglouter ‘крещи (за пуяк), кълколи (за течност)’, froufrouter ‘шуми, шумоли (за листа, рокля)’; бъбля, бърборя, бълникам и др. Но в същото време на звукоподражателната теория за произхода на езика могат да се противопоставят редица сериозни контрааргументи и съображения. Първо, звукоподражателните думи в различните езици са сравнително малобройни; второ, не всички от тях са старинни; трето, огромен брой думи, които служат за назоваването на жизнено необходими за човека предмети и явления, не крият в себе си никакъв елемент на звукоподражание.
[1] glota – език; ligua – език; genesis – произход[2] anthropos – човек[3] вж. Ж. Бояджиев, Увод в общото езикознание, ИСТОРИЯ НА ВЪПРОСА, с. 33-37* Най-древното старогръцко произведение, посветено на лингвофилософска тема – прочутият Платонов диалог Кратил, е построено като дискусия за произхода на езика и за отношението между предмета и неговото название। Представени са и двете становища (за природен афинитет и за конвенционален характер), но не се стига до категорично заключение.
Други учени пък се стремят да обяснят възникването на езика от спонтанно изтръгналите се звукове (рефлексни звукове, възклицания) от устата на древния човек при съприкосновението му с различни предмети и явления от действителността или пък вследствие различни чувства и афектни състояния (междуметна теория). Напр. А. Шлайхер пише следното в книгата си Немският език: “Където се развиват хора, там възниква и език; първоначално очевидно това са били само звукови рефлекси на получените от външния свят впечатления”*. Досегашните опити да се изведе езикът само от реакциите на човешкия гласов апарат на едни или други впечатления, получени от околния свят, са неубедителни. Трудно може да се допусне, че първобитните хора са имали до такава степен развити усетоспособности, че да реагират по различен начин на всеки обект от действителността. Възникването на речта трябва освен това непременно да се свърже със зараждането на съзнание у човека, но това положение не е отразено в междуметната теория.
Индивидуалистичните теории за глотогенезата пренебрегват обществения характер на езика. Те разглеждат появата на езика у отделния индивид откъснато от обществото. От това обстоятелство произтича и незадоволителното решение на този сложен проблем.
В трактата си Езикът: Неговата същност, развой и произход (1922) прочутият датски лингвист О. Йесперсен прави преглед на предходните теории и излага привлекателната, но малко вероятна хипотеза (пряко противоположна на рационалистичното гледище), че генезисът на езика трябвало да се търси в поетичната, а не в прозаичната страна на живота. “Езикът е възникнал като игра – твърди той – и говорните органи са били упражнявани първо в пеене през свободните от работа часове.” Съмняваме се, че в своя изпълнен с всякакви опасности и с непрекъсната борба за оцеляване, доста кратък живот първобитните хора са разполагали със свободни часове, които да отдават на “веселата игра” (merry play) за създаването на езика.
Представителите на т.нар. трудова (синергастична) теория за глотогенезата (напр. Л. Ноаре, К. Бюхер и др.) са направили сериозен опит да свържат възникването на езика с трудовата дейност. Според Ноаре човешкият език се е сраснал в своето неудържимо развитие с колективното битие на човека. Този автор извежда най-древната реч от рефлексните (непроизволни) викове, които са съпровождали трудовите действия на първобитния човек. “Глаголите, думите за действия, са най-необходимата съставна част на всички езици – отбелязва Лудвиг Ноаре в своя труд Произход на езика (1877), – тъй като езикът е породен от труда и винаги го е съпътствал. Човешкият съвместен труд съставя изначалното смислово съдържание на всички пракорени”. Тази теория представлява крачка напред в сравнение с различните индивидуалистични глотогенетични тези, но и тя не е докрай издържана. Ноаре не намира качествена разлика между човешкия труд и действията на някои животни. Той приема съществуването на някаква изначална “творческа сила” на човешкия разум, която според него е послужила за основа на организацията на обществото и на труда и като предпоставка за появата на езика. Освен това обявяването на глаголните корени за съставни елементи на най-древната човешка реч не е съобразено с твърде елементарния характер на първичната човешка звукова система за комуникация.
К. Бюхер, който е изследвал живота на редица първобитни народ, твърди, че поезия, музика и труд са образували единно цяло; поезията и музиката са били предназначени да регулират трудовия ритъм.
В началото на последното десетилетие на ХІХ в. Бодуен де Куртене формулира една твърде интересна хипотеза за “хоминизацията на езика” (Vermenschlichung der Sprache), която наистина се отнася повече до еволюцията на човешката реч, отколкото до нейния произход. Твърдят, че впоследствие той се бил отказал от нея, тъй като не разполагал с достатъчно аргументи в нейна подкрепа. Тя се състои в следното: Артикулацията се е премествала постепенно от ларинкса към устната кухина. От гръкляна до устата, от задната част на езика до предната му част разстоянието е много малко – пише Бодуен, – това дори е “съседната врата”, но все пак са били необходими хилядолетия, за да се прехвърли звукообразуването от един сектор към друг.
* На друго място пък Шлайхер описва развоя на най-стария човешки език като преход от “звуковата мимика и звукоподражанията... към звуковете, които имат вече значение.”
Индивидуалистичните теории за глотогенезата пренебрегват обществения характер на езика. Те разглеждат появата на езика у отделния индивид откъснато от обществото. От това обстоятелство произтича и незадоволителното решение на този сложен проблем.
В трактата си Езикът: Неговата същност, развой и произход (1922) прочутият датски лингвист О. Йесперсен прави преглед на предходните теории и излага привлекателната, но малко вероятна хипотеза (пряко противоположна на рационалистичното гледище), че генезисът на езика трябвало да се търси в поетичната, а не в прозаичната страна на живота. “Езикът е възникнал като игра – твърди той – и говорните органи са били упражнявани първо в пеене през свободните от работа часове.” Съмняваме се, че в своя изпълнен с всякакви опасности и с непрекъсната борба за оцеляване, доста кратък живот първобитните хора са разполагали със свободни часове, които да отдават на “веселата игра” (merry play) за създаването на езика.
Представителите на т.нар. трудова (синергастична) теория за глотогенезата (напр. Л. Ноаре, К. Бюхер и др.) са направили сериозен опит да свържат възникването на езика с трудовата дейност. Според Ноаре човешкият език се е сраснал в своето неудържимо развитие с колективното битие на човека. Този автор извежда най-древната реч от рефлексните (непроизволни) викове, които са съпровождали трудовите действия на първобитния човек. “Глаголите, думите за действия, са най-необходимата съставна част на всички езици – отбелязва Лудвиг Ноаре в своя труд Произход на езика (1877), – тъй като езикът е породен от труда и винаги го е съпътствал. Човешкият съвместен труд съставя изначалното смислово съдържание на всички пракорени”. Тази теория представлява крачка напред в сравнение с различните индивидуалистични глотогенетични тези, но и тя не е докрай издържана. Ноаре не намира качествена разлика между човешкия труд и действията на някои животни. Той приема съществуването на някаква изначална “творческа сила” на човешкия разум, която според него е послужила за основа на организацията на обществото и на труда и като предпоставка за появата на езика. Освен това обявяването на глаголните корени за съставни елементи на най-древната човешка реч не е съобразено с твърде елементарния характер на първичната човешка звукова система за комуникация.
К. Бюхер, който е изследвал живота на редица първобитни народ, твърди, че поезия, музика и труд са образували единно цяло; поезията и музиката са били предназначени да регулират трудовия ритъм.
В началото на последното десетилетие на ХІХ в. Бодуен де Куртене формулира една твърде интересна хипотеза за “хоминизацията на езика” (Vermenschlichung der Sprache), която наистина се отнася повече до еволюцията на човешката реч, отколкото до нейния произход. Твърдят, че впоследствие той се бил отказал от нея, тъй като не разполагал с достатъчно аргументи в нейна подкрепа. Тя се състои в следното: Артикулацията се е премествала постепенно от ларинкса към устната кухина. От гръкляна до устата, от задната част на езика до предната му част разстоянието е много малко – пише Бодуен, – това дори е “съседната врата”, но все пак са били необходими хилядолетия, за да се прехвърли звукообразуването от един сектор към друг.
* На друго място пък Шлайхер описва развоя на най-стария човешки език като преход от “звуковата мимика и звукоподражанията... към звуковете, които имат вече значение.”
Проблемът за произхода на езика е един от основните проблеми на общото езикознание. Той занимава още от древни времена най-широки кръгове от обществото, които иначе не проявяват друг някакъв специален интерес към езикознанието. Затова и във фолклора на всички народи намираме разни легенди във връзка с произхода на езика. Най-известни от тях е легендата, която ни разказва древногръцкият историк Херодот. За да установи кой е бил първият, най-старият език на света, египетският фараон Псаметих заповядал да отгледат две новородени деца в уединение, за да се види кои ще бъдат първите думи, които те ще произнесат, без да бъдат повлияни от околните хора. Първата дума, която произнесли тия деца, била бекос, което значело на фригийски “хляб”. От това заключили, че най-старият език е фригийският.
От тоя род е и библейската теория на езика, върху която се спираме тук само за това, защото поради голямото влияние на християнската религия тя дълги векове е спъвала правилната постановка на този проблем. В Библията впрочем има противоречие по този въпрос; на едно място се говори, че бог създал езика (срв. Битие, 5, 8, 10: и нарече бог виделината ден, а тъмнината нощ), а на друго се изтъква човек като създател на езика (срв. Битие, 19-20: И създаде господ-бог от земята всичките полски животни и всички птици и приведе ги пред Адам, за да види как ще ги именува. И каквото име дадеше Адам на всяко животно, това му остана...). Диференциацията на този прастар език също се дължи на Божие вмешателство. “А по цялата земя се употребяваше един и същ говор” [Но човеците, в пореден пристъп на възгордяване, решават да съградят кула до небесата.] “А Господ слезе да види градът и кулата, които градяха човеците. И рече Господ: Ето, едни люде са, и всички говорят един език; и това е що са почнали да направят; и не ще може вече да им се възбрани какво да било нещо що биха намислили да направят. Елате, да слезем, и там да разбъркаме езикът им, тъй щото един други да не разбират езика си. Така Господ ги разпръсна от там по лицето на цялата земя; а те престанаха да градят града. За това той се наименува Вавилон [т.е. бъркотия], защото там Господ разбърка езика на цялата земя; и от там Господ ги разпръсна по лицето на цялата земя.” (Битие 11; 1, 5-9)
Библейската теза за глотогенезата е в определен смисъл твърде удобна и привлекателна, тъй като, първо, възникването на езика се пренася в едно обозримо минало (преди няколко хиляди години: -4004 или -5508) и, второ, самият акт на езикотворчество и на разделяне на езиците е представен по доста опростен и категоричен начин.
Някои автори са се опитали да съчетаят библейската теза с еволюционистката постановка за произхода на езика (и човека). Тук бихме желали да цитираме Ст. Младенов, който беше вярващ. След като прави преглед на различните схващания за произхода на езика (библейска теза или “традиционалистична теория”, ономатопоетична теория[1], междуметна теория, нативистична теория[2], еволюционизъм, синергастична теория[3]), нашият именит учен заключава: “Но... тая свръхмаймуна има не една необикновена дарба – чува в себе си божествения глас на съвестта, чувства в себе си свободата на нравствената, добра воля и обладава способността да мисли, да създава най-отвлечени понятия и да проявява своя творчески дух по един особен начин, неприсъщ на никое друго същество в природата, по начин божествен: човек не е обикновено животно, а е сътворен по образ и подобие на Бога.” (Увод во всеобщото езикознание, София, 1943).
Теистите[4] не обичат да се занимават с проблема за произхода на езика и никак не е случайно, че един член от устава на “Парижкото езиковедско дружество”, основано към средата на ХХ в., изрично забранява да се разглежда този проблем.
Едва от втората половина на ХVІІІ в. буржоазната философска мисъл започна да се отърсва от теологическите концепции и да търси друга постановка на проблема за произхода на езика, използвайки някои положения, изтъкнати от древногръцките философи.
В древна Гърция въпросът за произхода на езика се оказва изместен по посока на проблема за характера на връзката между нещата и техните [гръцки] названия[5]. Във възникналата дискусия се включват представители на различни философски школи. Според едни, които бихме нарекли “натуралисти” (напр. Антистен, Хераклит, стоиците и др.), тази връзка е естествена, природна, а според други – “конвенционалистите” (напр. Аристотел, Демокрит, скептиците и др.), тя е по установеност, по договореност.
Диодор Сицилийски (І в. пр. н.е.) излага в своята Всемирна история твърде интересни разсъждения относно възникването на най-древната човешка реч. Според него хората първоначално живеели в диво състояние, близко до животинското, като се хранели с трева и плодове. “При нападения на зверове нуждата ги научила да си помагат един на друг и като се събирали заедно под въздействието на страха, те започнали постепенно да се опознават. Гласът им бил още безсмислен и нечленоразделен, но постепенно те преминали към членоразделни думи и като установили помежду си символи за всяко нещо, създали разбираемо за тях самите обяснение на всичко. А тъй като такива обединения съществували навсякъде по света, езикът се оказал не при всички еднакво звучащ, доколкото всяко обединение съставяло по случаен начин своите думи: оттук и разнообразието в характера на езиците, а първоначално възникналите обединения поставили началото на (всички) племена.”
Римският поет и философ Тит Лукреций Кар (І в. пр. н.е.) предлага материалистическо обяснение (в духа на епикурейската философия) за произхода на езика в прочутата си поема За природата на нещата. За него езикът не е индивидуално дело, а е възникнал в общество поради естествената потребност на хората да говорят. “Колкото до звуковете, които езикът произвежда, природата ги е извикала, а необходимостта е подсказала названията на предметите.” (utilitas expressit nomina rerum)
Разни философи от ХVІІ и ХVІІІ в. (Лок, Хобс, Лайбниц) са поддържали, че езикът е изобретен от хората по силата на необходимостта. Истинският научен интерес към този проблем възниква през втората половина на ХVІІІ в., когато мислителите от епохата на Просвещението започват да се противопоставят на библейските легенди за произхода на езика. Очертават се две направления в разглеждането на проблема.
Изхождайки от философията на сенсуализма[6] и френската материалистическа философия, едни са се опитвали да изяснят обществената база за възникването на езика. Появата на теорията за договорен произход на държавата дала подтик да се търси също такъв произход и за езика: езикът бил създаден от хората, които са се договорили да означават всеки предмет с определена дума. “Теорията за обществения договор” е била развивана от Ж.-Ж. Русо (ХVІІІ в.) и от френските философи-материалисти.
Проблемът за глотогенезата занимава и великия представител на Просвещението Жан-Жак Русо (1712-1778). В своето Есе за произхода на езиците той излага следните основни мисли: Речта, която служи за съобщаване на нашите чувства и мисли, различава човека от животните. Езиците на животните се унаследяват и не еволюират. Началният човешки език не е служил за изразяване на първични потребности (глад, жажда и пр.), а на страсти (любов, омраза, гняв). Човешкият род се е появил първо в топлите области, а след това се е прехвърлил и в студените. Основната причина за различията между езиците се крие в климата и в начина на тяхното формиране. Древните хора са живеели пръснати, разединени, без друга форма на обществена организация, освен семейството. Едва при обединяването на хората, вече като втори етап се явява и езикът, създаден по условен път, чрез “обществен договор”.
Както е известно, философите-материалисти от ХVІІІ в. са били идеалисти по въпросите за обяснението на обществените явления. За социалните учения от ХVІІІ в. първобитният човек представя самотно бродещо диво животно. От тая гледна точка схващането за произхода на езика като обществена необходимост остава съвсем неясно. Изобщо теорията за социалния произход на езика, както тя е била формулирана от учените през ХVІІ и ХVІІІ в., не е добре обоснована поради погрешната представа за най-древния стадий от развоя на човешкото общество и поради наивното схващане за “обществения договор”, т.е. че хората са се договорили как да говорят, като че ли те преди това са говорели на някакъв език. Тая постановка на проблема е следователно антиисторическа.
Другото направление във философията от ХVІІІ в. (Монбодо, Хердер и др.) критикува теорията за “обществения договор” и търси да обясни възникването на езика с потребностите на “вътрешния живот” у човека. Правилно критикувайки слабите страни на първата теза, това направление, основавайки се на идеалистическата философия от края на ХVІІІ в., също не можа да намери правилната постановка на интересуващия ни проблем. Според него езикът е възникнал във връзка с мисленето. Това схващане е правилно, обаче развоят на езика и мисленето се разглеждат независимо от развоя на обществото, взема се пред вид само мисленето и речта на индивида и се допуска “вродена способност у човека да мисли и да изразява своята мисъл с помощта на езика”. И така, правилно критикувайки недостатъците на теорията за “обществения договор”, това направление дава съвсем невярна постановка на проблема за произхода на езика и мисленето.
В езикознанието от ХІХ в. остава в сила порочната основа на второто направление, именно разглеждането на развоя на мисленето и езика откъснато от развоя на обществото. Разликата между философите-идеалисти от края на ХVІІІ и началото на ХІХ в. и езиковедите от средата и края на ХІХ в. се състои в следното: философите-идеалисти говорят за развоя на духа, схващайки го като философска категория, а представителите на езикознанието говорят за развоя на индивидуалното мислене и индивидуалната реч, пренасяйки целия проблем върху говорещата личност, взета откъснато от обществото.
Езиковедите от ХІХ в. разработват главно ония две теории за произхода на езика, които са набелязани още от античните философи, звукоподражателната и междуметната.
Привържениците на звукоподражателната (ономатопоетичната) теория твърдят, че най-древният език се е появил вследствие подражаването от първобитния човек на звуците в обкръжаващата го природа (звуковите сигнали на животните, свиренето на вятъра, бученето на бурята, шумът на листата на дърветата или на течащата вода и пр.).
Освен това привържениците на тая теория изтъкват, че има известна връзка между различните сетивни впечатления, чрез които се предизвикват известни “сетивни тонове”, и звуковото предаване на тия впечатления (“звуковата символика” на Щайнтал, Вакернагел и др.), срв. гъмжи, цвърчи, гвача.
Действително във всички езици се срещат звукоподражателни думи, напр. кудкудяка, лат. cuculus, рус. кукушка, фр. coucou, нем. Kuckuck, англ. cuckoo, фр. glouglouter ‘крещи (за пуяк), кълколи (за течност)’, froufrouter ‘шуми, шумоли (за листа, рокля)’; бъбля, бърборя, бълникам и др. Но в същото време на звукоподражателната теория за произхода на езика могат да се противопоставят редица сериозни контрааргументи и съображения. Първо, звукоподражателните думи в различните езици са сравнително малобройни; второ, не всички от тях са старинни; трето, огромен брой думи, които служат за назоваването на жизнено необходими за човека предмети и явления, не крият в себе си никакъв елемент на звукоподражание.
Освен това самото звукоподражание на звукове е невъзможно без развита способност за тяхното произнасяне, което не е могло да съществува у най-древните хора. Известно е, че човекоподобната маймуна може лесно да подражава на движенията на човека, обаче никак не може да ........................................... [липсващ текст в ксерокопието] ......................................, че звукоподражателните думи, които се намират в езика на човека (кукуригу, мяу, бау-бау и пр.), не са от най-стар произход, а са се появили по-късно, когато човекът вече е развил значително своите звукоподражателни способности.
Ако езикът се е развил чрез звукоподражание, защо той се е развил само у човека, а не и у някои животни (като папагала например), които също така могат да подражават?
Понеже звукоподражателната теория се опитва да обясни произхода на речта главно като подражание на звукове на животни, нейните противници я наричат подигравателно “теория бау-бау”.
Други учени пък се стремят да обяснят възникването на езика от спонтанно изтръгналите се звукове (рефлексни звукове, възклицания) от устата на древния човек при съприкосновението му с различни предмети и явления от действителността или пък вследствие различни чувства и афектни състояния (междуметна теория). Напр. А. Шлайхер пише следното в книгата си Немският език: “Където се развиват хора, там възниква и език; първоначално очевидно това са били само звукови рефлекси на получените от външния свят впечатления.” Досегашните опити да се изведе езикът само от реакциите на човешкия гласов апарат на едни или други впечатления, получени от околния свят, са неубедителни. Трудно може да се допусне, че първобитните хора са имали до такава степен развити усетоспособности, че да реагират по различен начин на всеки обект от действителността. Възникването на речта трябва освен това непременно да се свърже със зараждането на съзнание у човека, но това положение не е отразено в междуметната теория.
[1] ОНОМАТОПОЕТИЧНА ТЕОРИЯ – теория за възникването на езика, според която всички думи в езика са образувани чрез звукоподражание (факт е обаче, че тези думи в езика не са най-много).[2] НАТИВИЗЪМ – субективистична теория, според която функциите на органите за чувствата и техните нервни центрове са вродени на човека, а не са възникнали в резултат на историческото развитие на човека[3] СИНЕРГАСТИЧНА ТЕОРИЯ – теория за възникването на езика, според която езикът е възникнал по време на съвместната трудова дейност на хората[4] ТЕИСТ – човек, който се осланя на религията[5] това е въпросът за връзката между името (онома) и предмета (прагма)[6] СЕНСУАЛИСТИЧНА ФИЛОСОФИЯ: цялото познание се извежда от сетивните възприятия; всяко познание се извежда от сетивата
.
Рефлексната теория на Вунт
В. Вунт смята, че при появата на езика най-важното не било само звукът, а звуковият жест, т.е. ония артикулационни движения, които, както и всички други жестове са показващи или подражателни движения и съпровождат жестикулацията на ръцете и на цялото тяло. Според него езикът на жестовете и звуковият език се развивали едновременно и паралелно, но по различни пътища и за разни цели. С помощта на жестикулиране хората си предавали своите представи за предметите, а със звуковия език те изразявали различните си чувства. Движенията на лицето, устата и особено на езика, отначало непроизволни, почнали по-късно да служат за образуване на членоразделни звукове на речта. Тези движения на говорните органи Вунт нарича “звукови жестове”. “Звуковите жестове” се отличавали според Вунт от другите жестове по това, че те били свързани с един изразителен звук, който получавал своята артикулация или модулация чрез мимическо движение. По-късно звуковият език ограничил “жестикулационния” език: “Думата убила жеста.”
Вунт не решава въпроса с какво се е започнала човешката реч, тъй че неговите схващания не могат да се смятат за обяснение на проблема за произхода на човешката реч.
Индивидуалистичните теории за глотогенезата пренебрегват обществения характер на езика. Те разглеждат появата на езика у отделния индивид откъснато от обществото. От това обстоятелство произтича и незадоволителното решение на този сложен проблем. В трактата си Езикът: Неговата същност, развой и произход (1922) прочутият датски лингвист О. Йесперсен прави преглед на предходните теории и излага привлекателната, но малко вероятна хипотеза (пряко противоположна на рационалистичното гледище), че генезисът на езика трябвало да се търси в поетичната, а не в прозаичната страна на живота. “Езикът е възникнал като игра – твърди той – и говорните органи са били упражнявани първо в пеене през свободните от работа часове.” Съмняваме се, че в своя изпълнен с всякакви опасности и с непрекъсната борба за оцеляване, доста кратък живот първобитните хора са разполагали със свободни часове, които да отдават на “веселата игра” (merry play) за създаването на езика.
Представителите на т.нар. трудова (синергастична) теория за глотогенезата (напр. Л. Ноаре, К. Бюхер и др.) са направили сериозен опит да свържат възникването на езика с трудовата дейност. Според Ноаре човешкият език се е сраснал в своето неудържимо развитие с колективното битие на човека. Този автор извежда най-древната реч от рефлексните (непроизволни) викове, които са съпровождали трудовите действия на първобитния човек. “Глаголите, думите за действия, са най-необходимата съставна част на всички езици – отбелязва Лудвиг Ноаре в своя труд Произход на езика (1877), – тъй като езикът е породен от труда и винаги го е съпътствал. Човешкият съвместен труд съставя изначалното смислово съдържание на всички пракорени”. Тази теория представлява крачка напред в сравнение с различните индивидуалистични глотогенетични тези, но и тя не е докрай издържана. Ноаре не намира качествена разлика между човешкия труд и действията на някои животни. Той приема съществуването на някаква изначална “творческа сила” на човешкия разум, която според него е послужила за основа на организацията на обществото и на труда и като предпоставка за появата на езика. Освен това обявяването на глаголните корени за съставни елементи на най-древната човешка реч не е съобразено с твърде елементарния характер на първичната човешка звукова система за комуникация.
К. Бюхер, който е изследвал живота на редица първобитни народ, твърди, че поезия, музика и труд са образували единно цяло; поезията и музиката са били предназначени да регулират трудовия ритъм.
Изобщо в глотогоническите хипотези на ХІХ в. може да се отбележи съществен напредък в сравнение с ученията на ХVІІІ в. Между постиженията са: 1) указанието за взаимообусловеността на език и мислене в техния развой; 2) опитът на “трудовата” теория да свърже езиковедите от ХІХ в. не могат да доведат докрай тия верни положения. Повечето от учените отъждествяват един или друг факт на индивидуалната психология с езика, който представя обществено явление: те погрешно се опитват да изведат езика по еволюционен път от тоя факт на индивидуалната психология.
Очевидната несъстоятелност на тия хипотези кара учените в края на ХІХ в. да изоставят разрешението на проблема за произхода на езика. За това изоставане на този проблем играят голяма роля несъмнено и теистичните схващания на мнозинството от тях.
В началото на последното десетилетие на ХІХ в. Бодуен де Куртене формулира една твърде интересна хипотеза за “хоминизацията на езика” (Vermenschlichung der Sprache), която наистина се отнася повече до еволюцията на човешката реч, отколкото до нейния произход. Твърдят, че впоследствие той се бил отказал от нея, тъй като не разполагал с достатъчно аргументи в нейна подкрепа. Тя се състои в следното: Артикулацията се е премествала постепенно от ларинкса към устната кухина. От гръкляна до устата, от задната част на езика до предната му част разстоянието е много малко – пише Бодуен, – това дори е “съседната врата”, но все пак са били необходими хилядолетия, за да се прехвърли звукообразуването от един сектор към друг.
Вулгарно-материалистическата теория на Мар
(вж. Ж. Бояджиев, “Увод в общото езикознание, с. 25-30, без повторенията от последния абзац на с. 25, и с. 26 – до новия абзац на с. 27)
Мар приема, че първоначално речта не била звукова, а хората говорели с движения на ръцете и другите части на тялото, например главата (мимика) и пр. Тая форма на речта той нарича ръчна, кинетическа или линейна; преходът към звуковата реч по негово мнение се извършил много по-късно.
Като доказателство за съществуването на ръчната реч Мур привежда следните примери: В Австралия у едно племе (варамунга) на вдовиците е забранено да говорят понякога в продължение на 12 месеца. През това време те общуват с жестикулации. Американските индианци от различни племена не се разбират помежду си, когато говорят звукова реч, и затова за общуване те често използват жестикулирането. Мар привежда подобни примери от някои части в СССР: част от арменското, турското и грузинското население в Кавказ и другаде си служи понякога с такава ръчна реч.
Самите примери, които се привеждат за доказателство на ръчната реч, не могат да се смятат за нещо много древно. Това са вторични явления от времето, когато вече отдавна е съществувала звукова реч.
“Звуковият език” се появил едва по-късно като език на магите в “труд-магическия процес”. Първоначално имало четири основни думи, които значели “всичко и нищо”; те били четирите първични племенни названия: сал, бер, йон и рош. Всички думи във всички езици били създадени от “кръстосването и метаморфозите на тия четири лингвистични елемента”. Нито Мар, нито някой от последователите му можаха да отговарят на въпроса, защо тия елементи са тъкмо четири. Разлагането на думите по тия елементи Мар нарича “палеонтологически анализ по четирите елемента”. Чрез тоя анализ Мар се мъчи да замени т.нар. сравнително-исторически метод в езикознанието, който той отхвърля, заклеймявайки го като “идеалистически”, и създаде теорията за единството на езикотворческия (глотогоническия) процес.
Тезата на Мар е съвършено погрешна. Не е известно нито едно човешко общество, което да не е имало своя звуков език. В историята на човечеството звуковият език е една от онези сили, които са помогнали на хората да се отделят от животинския свят, да се обединят в общества, да развият своето мислене, да организират общественото производство. Освен това твърдението на Мар за “четирите лингвистични елемента” няма никаква научна стойност.
Глотогенеза и антропогенеза
от учебника на Ж. Бояджиев, с. 25-32, като се избегне повторението за произхода на езика от теологичен аспект – последният абзац на с. 25, цялата 26 с., и се продължи след това с новия абзац на с. 27 (“Проблемът за произхода на езика става неимоверно сложен, ако се приеме, че...)
§ Антропогенеза
Проблемът за произхода на езика е централен проблем в езикознанието, тъй като се отнася до произхода на самия обект на науката за езика. За неотслабващия интерес, проявяван към него в различни епохи, свидетелства огромният брой запазили се изследвания: 11 000 заглавия за повече от две хилядолетия (от Платон до Н. Чомски).
Проблемът за глотогенезата представлява комплексен проблем и за разрешаването му се използват както някои лингвистични данни (напр. отделни фази в развоя на детската реч; езиците на първобитните племена, запазили се и до днес в някои кътчета на нашата планета; някои архаични думи и конструкции в съвременните езици и пр.), така и много факти и постановки из областта на антропологията (науката за произхода на човека и за физическата му природа), палеонтологията, сравнителната зоология, археологията, праисторията, етнографията, философията, социологията, психологията.
Този извънредно труден проблем може да получи правилно решение само при условие, че се анализират задълбочено и се свържат всички фактори, които са играли съществена роля в този процес. Безусловно необходимо е да се застане на здрави позиции при осветляването на въпросите за произхода на човека, за формите на живот, труд и обединение при първите хора.
Най-лесно решение на въпроса за произхода на човека и на езика може да се намери в теологичен аспект. Библейската теза се заключава в следното. Бог е не само създател на света, но и пръв езикотворец: “И Бог нарече светлината Ден, а тъмнината нарече Нощ”; “И Бог нарече простора Небе”; “И Бог нарече сушата Земя, а събраната вода нарече Морета” (Битие 1; 5, 8, 10). Дял във възникването на езика е имал и Адам: “И Господ Бог образува от земята всички полски зверове и всички въздушни птици; и ги приведе при човека, за да види как ще ги наименува; и с каквото име назоваваше човека всяко одушевено същество, това му остана името. Така човека тури имена на всеки вид добитък, на въздушните птици, и на всички полски зверове” (Битие 2; 19-20)*. Диференциацията на този прастар език също се дължи на Божие вмешателство: “А по цялата земя се употребяваше един език и един говор” [Но човеците, в пореден пристъп на възгордяване, решават да съградят кула до небесата.] “А Господ слезе да види градът и кулата, които градяха човеците. И рече Господ: Ето, едни люде са, и всички говорят един език; и това е що са почнали да направят; и не ще може вече да им се възбрани какво да било нещо що биха намислили да направят. Елате, да слезем, и там да разбъркаме езикът им, тъй щото един други да не разбират езика си. Така Господ ги разпръсна от там по лицето на цялата земя; а те престанаха да градят града. За това той се наименувá Вавилон [т.е. бъркотия], защото там Господ разбърка езика на цялата земя; и от там Господ ги разпръсна по лицето на цялата земя” (Битие 11; 1, 5-9).
Библейската теза за глотогенезата е в определен смисъл твърде удобна и привлекателна, тъй като, първо, възникването на езика се пренася в едно обозримо минало (преди няколко хиляди години: -4004 или -5508) и, второ, самият акт на езикотворчеството и на разделяне на езиците е представен по доста опростен и категоричен начин.
Някои автори са се опитали да съчетаят библейската теза с еволюционистката постановка за произхода на езика (и човека). Тук бихме желали да цитираме Ст. Младенов, който беше вярващ. След като прави преглед на различните схващания за произхода на езика (библейска теза или “традиционалистична теория”, ономатопоетична теория, междуметна теория, нативистична теория, еволюционизъм, синергастична теория), нашият именит учен заключава: “Но... тая свръхмаймуна има не една необикновена дарба – чува в себе си божествения глас на съвестта, чувства в себе си свободата на нравствената, добра воля и обладава способността да мисли, да създава най-отвлечени понятия и да проявява своя творчески дух по един особен начин, неприсъщ на никое друго същество в природата, по начин божествен: човек не е обикновено животно, а е сътворен по образ и подобие на Бога.” (Увод во всеобщото езикознание, София, 1943).
Проблемът за произхода на езика стана неимоверно сложен, ако се приеме, че най-важното средство за общуване е възникнало по естествен път и че неговият генезис трябва да се обвърже с криволиците на биосоциалната еволюция на човека (антропогенезата).
Коя е била прародината на човечеството? Много привърженици има хипотезата за африканската прародина, която се подкрепя от обилни и твърде разнообразни палеонтропологични находки. Наред с нея съществуват две други хипотези: азиатска и европейска. Не е изключена и паралелна еволюция от хоминиди към хомо, извършила се на два континента, примерно Африка и Азия. Що се отнася до американския континент, там не са отбелязани промеждутъчни изкопаеми форми между маймуните и човека и следователно не е било възможно да протекат на местна почва първоначалните етапи на антропогенетичния процес. Заселването на Америка е станало късно (преди 20-30 хиляди години), към средата на последния ледников период, през т.нар. Берингов мост (или Берингия), съединявал някога Североизточна Азия със Северозападна Америка. Някои изместват тази граница с още малко, базирайки се на останки от хора, намерени в Североизточна Бразилия и датирани отпреди 32 хиляди години. Напоследък бе оповестена хипотеза, според която аустронезийски аборигени са достигнали Америка още преди 50 хиляди години.
Както отбелязва П.И. Борисковски, “би било погрешно да се защищава хипотезата за панойкуменен [всесветски] процес на отделяне на човека от животинския свят, да се твърди, че очовечаването на висшите маймуни се е извършвало навсякъде, където те са съществували. Но многобройните палеоантропологични и археологични открития свидетелстват против ограничаването на прародината на човека върху прекалено тясна територия.”
Голяма част от познатите на науката останки от хоминиди са били намерени в пластове, датиращи от плейстоцена. Човекът е придобил анатомични белези, сходни със свъременните, към края на тази геологична епоха.
[1] вж. Ж. Бояджиев, Увод в общото езикознание, ПРОИЗХОД НА ЕЗИКА (ГЛОТОГЕНЕЗА), с. 25-32; ИСТОРИЯ НА ВЪПРОСА, с. 37-38* Предполага се това да е станало на староеврейски। По-късно и без връзка със Свещеното писание за всеобщ праезик на човешкия род е бил обявяван още: холандският, фламандският, шведският, арабският, китайският, виетнамският, баскийският.
Според едно от преобладаващите мнения в съвременната антропология предшественици на най-древните хора са били някои изкопаеми хоминоидни примати* (австралопитеки, т.е. ‘южни маймуни’, род Australopithecus, включващ и парантропите), обитавали преди 2-5 млн. години Източна и Южна Африка. Поради настъпилата рязка промяна в природните условия (климатични изменения, обезлесяване на съответните области), тези същества, които били обединени в групи (стада), преминали към наземен живот в саваната. Австралопитеките вървели почти напълно изправени**; предните крайници, които те вече не използвали като средство за придвижване, им служели за защита от нападенията на враговете и за намиране на храна. При тези прехоминиди се наблюдават някои анатомични черти, които ги доближават до човека: конфигурацията на костите и крайниците, някои особености на зъбите и др. Черепната кутия на австралопитеките е имала среден обем 575 см3 (от 450 до 700 см3), т.е. може да се предполага, че мозъкът е бил сравнително по-добре развит, отколкото у съвременните човекоподобни маймуни. Представителите на това промеждутъчно звено между животните и човека (или най-малкото – някои от тях) са използвали примитивни оръдия за вадене на корени, за лов, за самозащита. Едно от мненията в съвременната наука е, че в съобществото от австралопитеки е функционирала рудиментарната система от “афектни викове”, които са съобщавали за намирането на храна, за появата на опасност и за други жизнени ситуации, т.е. играели са ролята на “стадни стимулатори”. Някои смятат, че австралопитекът, след като е изразходил еволюционните си възможности, е изчезнал, без да остави по-висша човекоподобна форма. Според други автори обаче е угаснал само единият от видовете, докато другият (Australopithecus africanus) е продължил еволюционния си път в посока към Homo.
Някои находки в последно време дадоха възможност да бъде формулирана доста оспорваната хипотеза за т.нар. Homo habilis (‘сръчен човек’), съществувал едновременно с австралопитека. Открити са били и груби оръдия от кварц, кварцит и вулканичен камък, най-старите от които датират от преди 2,6 млн. години. Средният обем на черепа на тези хоминиди възлиза на 680 см3, т.е. със стотина кубически сантиметра повече, отколкото у австралопитека.
Архантропите (най-древните маймуноподобни хора, Homo erectus), с изкопаеми представители питекантроп (първа находка на о. Ява, 1891), синантроп (Китай), атлантроп (Алжир, Мароко) и пр., се появяват преди 600-700 000 или повече (до 1 милион) години. При останки от синантропи, които са най-добре познатите измежду изброените по-горе фосили, са били намерени примитивни каменни сечива от кремък, пясъчник и др., еленови рога със следи от обгаряне и обработка. Архантропите са живеели в първобитни стада, които представляват твърде своеобразният начален етап в историята на първобитнообщинния строй. Обемът на черепния мозък на питекантропа е достигал 870 см3, а на синантропа – 1075 см3 (при съвременния човек – средно 1200-1300/1500 см3). Съществуват антропологични доказателства за зараждането на съзнание и на говор още в периода на маймуночовека. Изследването на черепи на архантропи (чрез отливки на вътрешната им кухина) показва явно развитие на онези мозъчни дялове, в които са разположени моторният център на речта и ядрото на слуховия анализатор. Езикът на маймуночовека ще да е бил съвсем елементарен, дифузен, нечленоразделен [някои автори може би попресилват нещата, говорейки за членоразделна реч още при синантропа], но той е имал вече социална функция, т.е. не само е сигнализирал за нещо, но и е подбуждал към общи действия. Той вероятно се е състоял от няколко десетки викове-изречения (звукове-съобщения).
* Някои специалисти ги определят като най-древни / ранни хоминиди.** “Усвояването на изправения стоеж е основен процес на очовечаването, тъй като освобождава ръката и, изменяйки положението на главата, позволява значително развитие на черепа; появата на челото и на лицето прибавя към възможностите на ларинкса и тези на артикулацията, която е трудно съвместима с една животинска муцуна” (П. Шошар).
Първичният материал на древната човешка реч може би е бил комплексен: унаследени от животинските прадеди звуци, “жизнени шумове” (образувани в устата или носа) на антропоидите, подражания на звуковете от околната природа или на механичните звукове, съпровождащи трудовите процеси*.
Следващият стадий в палеонтологичната история на човека е бил стадият на палеоантропите (първобитните хора) – неандерталците – Homo sapiens neanderthalensis (първа находка в Германия, 1856), появили се през средния плейстоцен. Те изработвали разнообразни и подчертано специализирани (до 60 типа!) каменни и костени (а също вероятно и дървени) оръдия, които служели за сечене, рязане, пробиване на отвърстия, за остъргване на кожата на убитите животни и пр. Неандерталците живеели на орди, които представлявали завършващ етап на еволюцията на първобитното стадо.
Има едно смущаващо обстоятелство: съществуват податки, че първите неандерталци са били по-съвременни, т.е. “по-неоантропни” същества в антропологично отношение в сравнение с късните (класическите) неандерталци и са употребявали по-усъвършенствани оръдия на труда. Означава ли това, че (част от) неандерталците са били в крайна сметка безплодна клонка в еволюцията на човека? Учени напоследък твърдят, че сходствата между ДНК у съвременния човек и човекоподобните маймуни били по-големи, отколкото между човека и неандерталеца (?). Накрая, според някои специалисти, неандерталецът е съжителствал в продължение на няколко хиляди години със следващия представител на човешкия род – кроманьонеца, като се е смесил с него или е бил изтласкан.
* През 2000-та г. в Музея на човека (Париж) бе организирана изложба под надслов “Homo erectus в завладяването на света”. Новите наблюдения могат да се сумират така: Homo erectus се е появил преди 1,8 млн. г.; мозъчен обем – от 800 до 1200 см3; доста добре обработени сечива; преди около 400 000 г. е започнал да използва огъня; тръгнал от Африка, е населил Китай, Индия, Европа.
Средният черепен капацитет на палеоантропите се определя на 1450 см3 (1300-1600 см3). Наблюденията върху черепи на неандерталци дават основание да се предполага, че техните езични мускули са били вече много по-натоварени, което вероятно е било свързано с преминаването към членоразделна реч. Постепенното преместване на звукопроизвеждането към устната кухина водело до активизирането на езика и мекото небце. Някои автори, опирайки се на постиженията на съвременната експериментална фонетика (включително на симулацията на възстановен по данни за черепа гласов апарат), сравнителната анатомия и антропологията, формулираха следната теза: Все още твърде бедната реч на неандерталеца е била вече членоразделна, придобита, а не вродена; този наш предшественик е можел евентуално да произвежда (въпреки наличието на затруднения от коартикулационно естество) двайсетина различни срички*.
* Във филогенетичен план гласовият канал, който е бил прав и къс, променя своята конфигурация. Ларинксът постепенно се спуска надолу, като освобождава корена на езика; оформя се още една кухина – фарингалната. Долната челюст става по-прибрана и по-мобилна. Увеличава се зоната в мозъчната кора, която е свързана с гласовия тракт и със съответните органи.
Еволюцията на човека продължава да следва своя нелек път и така се стига до стадия на неоантропите (хора от съвременен физически тип, неантропи, Homo sapiens sapiens) с изкопаема форма кроманьонецът (първа находка във Франция, 1868), който се е появил в началото на късния палеолит преди около 40 хиляди години [в някои публикации числото е много по-голямо]. Настъпва рязък подем на производителните сили, засилват се социалните качества на човека, зараждат се началните форми на родова организация. Основните анатомични изменения засягат архитектурата на черепа и развитието на челните дялове на мозъка. В резултат от наличието на един минимум осигуреност в борбата за съществуване се появява нов вид съзидателна обществена дейност – художествената*. Речта претърпява по-нататъшна еволюция и придобива напълно свързан характер. Както отбелязват някои учени, човешкият език е нещо уникално, най-малкото защото притежава синтаксис.
Човешкият език е възникнал преди десетки хиляди години (100 000, 200 000, повече?)। Той се е появил поради необходимостта от ефикасно средство за общуване и затова можем с пълно основание да твърдим, че той има обществен характер още от люлката си. Езикът е изиграл съществена роля за окончателното отделяне на човека от животните. Невъзможно е да си представим съществуването на човешкото общество, на каквато и да било наука и култура и в крайна сметка съществуването на самия човек без езика. Езикът – най-важното средство за формиране и изразяване на нашите мисли, незаменимо оръдие в опознаването на обкръжаващия ни свят и на самите нас, от най-удивителните неща, на което не винаги обръщаме достатъчно внимание – е велико благо за човешкия род, могъщ двигател на човешкия напредък.
* През 1995 г. бяха открити поредните забележителни праисторически рисунки в пещера в Южна Франция, датиращи отпреди 20 хиляди години. Човешкият език е възникнал преди десетки хиляди години (100 000, 200 000, повече?)। Той се е появил поради необходимостта от ефикасно средство за общуване и затова можем с пълно основание да твърдим, че той има обществен характер още от люлката си. Езикът е изиграл съществена роля за окончателното отделяне на човека от животните. Невъзможно е да си представим съществуването на човешкото общество, на каквато и да било наука и култура и в крайна сметка съществуването на самия човек без езика. Езикът – най-важното средство за формиране и изразяване на нашите мисли, незаменимо оръдие в опознаването на обкръжаващия ни свят и на самите нас, от най-удивителните неща, на което не винаги обръщаме достатъчно внимание – е велико благо за човешкия род, могъщ двигател на човешкия напредък.
* * *
Според някои най-нови публикации:· Австралопитеки са обитавали днешна Етиопия преди 2-3 млн. години. В началото те били и мършояди.
· Homo erectus се бил прехвърлил от Африка в Европа не през Гибралтар, а през Босфора и Дарданелите.
· Неандерталците са населявали днешна Европа, Близкия Изток, Централна Азия, Западен Сибир. Те, по мнението на някои съвременни изследвачи, не били наши предци, а представлявали по-скоро страничен клон в еволюцията на човека (вж. и по-горе).
· Някои автори оспорват хипотезата, че смъкването на ларинкса и увеличаването на фарингалната празнина са били необходима еволюционна предпоставка за появата на реч. Използването на нов антропоморфен артикулационен модел показва, че потенциалният вокален тракт у неандерталеца не е бил по-малък от този у съвременните хора. Това все пак не дава категоричен отговор на въпроса можел ли е неандерталецът да говори.
· Според някои изследвачи би могло да се предположи стадий, в който референциална семантика и емотивна семантика са били обединени в една форма. По-късно от нея се била развила, от една страна, речта, а от друга – музиката.
· Homo erectus се бил прехвърлил от Африка в Европа не през Гибралтар, а през Босфора и Дарданелите.
· Неандерталците са населявали днешна Европа, Близкия Изток, Централна Азия, Западен Сибир. Те, по мнението на някои съвременни изследвачи, не били наши предци, а представлявали по-скоро страничен клон в еволюцията на човека (вж. и по-горе).
· Някои автори оспорват хипотезата, че смъкването на ларинкса и увеличаването на фарингалната празнина са били необходима еволюционна предпоставка за появата на реч. Използването на нов антропоморфен артикулационен модел показва, че потенциалният вокален тракт у неандерталеца не е бил по-малък от този у съвременните хора. Това все пак не дава категоричен отговор на въпроса можел ли е неандерталецът да говори.
· Според някои изследвачи би могло да се предположи стадий, в който референциална семантика и емотивна семантика са били обединени в една форма. По-късно от нея се била развила, от една страна, речта, а от друга – музиката.
[От по-новата литература вж. напр. Genè des langues et du langage (Cercle linguistique d’Aix-en-Provence-Travaux 4). Université de Provence, 1986; R. Leakey, R. Lewin. Origins Reconsidered: In search of what makes us human. New York & London, 1992 = Wie der Mensch zum Menschen wurde (aus dem Englischen von Angela Sussdorff). Hamburg, 1996] Chr. Knight, M. Kennedy, J. Hurford (eds.). The Evolutionary Emergence of Language. Cambridge, 2000; J. Aitchison. The seeds of speech: Language origin and evolution. Cambridge, 1996; M. Beaken. The Making of Language. Edinburgh, 1996; J. Wind, A. Jonker, R. Allott, L. Rolfe (eds.) Studies in Language Origins. Amsterdam / Philadelphia, 1994; J. Trabant, S. Ward (eds.). New Essays on the Origin of Language. Berlin & New York, 2001; S. Johannson. Origins of Language: Constraints on hypotheses. Amsterdam / Philadelphia, 2005; D. Lestel. Les origines animales de la culture. Paris, 2001; T. Givón, B.F. Malle (eds.). The Evolution of Language out of Pre-language. Amsterdam / Philadelphia, 2002.]
